Мъченическата смърт на един християнски свещеник в собствената му църква

— Quo vadis, Domine?

Назарий не чу отговор, но до Петровите уши достигна тъжен и благ глас, който казваше:

— Щом ти напускаш моя народ, аз отивам в Рим, за да бъда разпнат втори път.

Апостолът лежеше на земята, с лице в праха, неподвижен и безмълвен. На Назарий вече му се струваше, че той е загубил съзнание или е умрял, но най-после Петър се повдигна, взе от земята тоягата си и без да каже нищо тръгна обратно към седемте хълма на града.

Виждайки това, момчето повтори като ехо:

— Quo vadis, Domine?

— В Рим — отговори апостолът.

И се завърна.


Хенрик Сенкевич, Quo Vadis (1895), глава 69

Ще си позволя да ви разкажа за едно събитие, което макар и не толкова уникално в условията на почти редовни терористични и религиозни атаки в Европа и по света днес, предизвика по-различни чувства у мен. Едно шокиращо престъпление, чиито детайли и обстоятелства носят ехото на историята, вярата и културата на Европа. На 26 Юли 2016 г, в малко градче в северна Франция, двама мъже нахлуват в католическа църква по време на литургия и убиват 85-годишния свещеник, на олтара, докато възклицават „Аллах Акбар!“.

Призван

Жак Амел е роден в далечната 1930 г. в Дарнетал, северна Франция. На 6 годишна възраст започва да пее в хора на църквата Св. Павел в Руан, а на 14 влиза в младежката семинария. След като завършва служи в армията, прекарвайки 18 месеца в Алжир по време на войната там. Отказва да бъде повишен в чин офицер, защото не желае „да издава заповеди на други хора да убиват“. Вместо това се връща във Франция и на 30 юни 1958 г. е ръкоположен за свещеник. През следващите 47 години служи на църквата и вярващите в общо 5 града в северна Франция, като през 2005 г. се пенсионира на 75-годишна възраст. Все пак настоява да му бъде разрешено да продължи да служи на църквата и от 2005 г. до 2016 г. изпълнява ролята на помощник свещеник в градчето Сент-Етиен дю Рувре.

От 2015 г, точно година преди трагедията, започва работа с местния имам Мохамед Карабила – президентът на регионалния съвет на мюсюлманите в Нормандия, за изграждането на междурелигиозен комитет.

Нападението

Сутринта на 26 юли 2016 г. в присъствието на двама миряни и три монахини Жак Амел започва сутрешната литургия в малката църква в Сент-Етиен дю Рувре. Около 9:45 ч. двама мъже нахлуват в 16-вековната църква, носейки ножове, пистолет и жилетка с експлозив. Те нареждат на присъстващите да седнат един до друг, след което, докато се снимат с телефон, извършват „нещо като ритуал“ на арабски език на олтара, по думите на един от свидетелите.

След „ритуала“ двамата мъже грабват Амел и почват да го дърпат към олтара на църквата, в отговор на което той се съпротивлява и изрича последните си думи “Va-t’en, Satan!” – „Иди си, Сатана!“. Крещейки „Аллах Акбар“ прерязват гърлото му.

Непосредствено след това нареждат на един от миряните, 86-годишен старец, да заснеме тялото на убития свещеник, след което намушкват и него – оставяйки го в критично състояние. Като по чудо той оцелява.

Вместо да наранят и другите заложници, нападателите започват да разговарят с две от монахините за Корана и войната в Сирия. По това време третата монахиня успява да избяга от църквата и да спре преминаващ моторист, който уведомява полицията.

Пристигайки на място полицията се опитва да осъществи преговори с нападателите през малък прозорец в края на църквата. След провала на преговорите полицаите нахлуват вътре, но не успяват да прекратят обсадата, тъй като мъжете са наредили заложниците пред себе си като човешки щит. Малко по-късно, около 10:45 или точно час след първоначалната атака заложниците започват да бягат от църквата, последвани от нападателите, които атакуват полицаите отново с викове „Аллах Акбар“. Полицията ги разстрелва на място.

Извършителите

Часове след атаката свързаната с ИДИЛ Amaq News Agency обявява, че тя е извършена от двама „воини“ на групировката. Ден по-късно същата агенция публикува видео, в което двамата извършители се вричат във вярност на лидерът на ИДИЛ Абу Бакр ал-Багдади.

И двамата извършители са 19-годишни, единият мигрант от Алжир – Адел Кермиш, а другият роден във Франция – Абдел Малик Птижан. И двамата израстват извън гета и тежък живот на бедност, образовани са и от добри (по думите на техни познати) семейства. Това на Кермиш живее в градчето, в което се случва нападението – Сент-Етиен дю Рувре. Майката на Кермиш е учителка, а по-голямата му сестра следва медицина. Самият той се опитва през 2015 г. да замине за Сирия, където най-вероятно би се присъединил в редиците на ИДИЛ. Властите в Германия, и втори път в Турция, възпрепятстват това, в следствие на което прекарва време във френски затвор. Бива освободен след като пише на съдията „Аз съм мюсюлманин, и като такъв се уповавам на ценностите на милосърдие и доброта (…) Аз не съм екстремист,“. Министър Председателят на Франция Мануел Валлс описва освобождаването на Кермиш като „провал на френската съдебна система“.

Другият извършител е също 19-годишен, но роден във Франция. Абдел Малик Птижан е етнически французин, студент по търговия и финанси, който приема Исляма няколко години по-рано. През 2016 г. също се опитва да влезне в Сирия през Турция, но бива спрян и оттогава „на радара на френската полиция“. Според вестник Le Parisien Птижан се запознава с Кермиш едва 4 дена преди атаката, посредством чат апликацията Telegram, в която Кермиш често публикувал призиви за Джихад. В следствие на това Птижан пропътува 700 км от родното му място в южна Франция до градчето на Кермиш Сент-Етиен дю Рувре, където той живее в близост до църквата на Жак Амел.

Реакцията

Убийството предизвиква широк отзвук – от най-висшестоящите политици на Франция, до папа Франциск и редица кардинали. Ден след него литургия е отслужена в чест на Жак Амел в Парижката „Света Богородица“, водена от архиепископа на Париж и в присъствието на президента Франсоа Оланд, бившия президент Никола Саркози, министър председателя, апостолическия нунций на Франция и редица министри. Самото погребение на Амел е в катедралата в Руан и привлича хиляди души от цяла Франция.

Скоро след него започва и процедурата по обявяването на Жак Амел за мъченик на вярата. Един от инициаторите на това е археписпокът на Сидни, който заявява публично, че Амел умира in odium fidei – в следствие на омраза към вярата. Това е католически термин, който описва конкретната смърт за или заради вярата. На 14 Септември 2016 г. папа Франциск нарича Амел „блажени“ – термин, използван преди нечия канонизация.

Няколко месеца по-късно започва и официалната процедура по канонизацията му.

Quo vadis, Europa?

На фона на множеството ислямски терористични атаки в Европа от известно време насам, тази за мен се отличава. Тя носи в себе си по-различен отенък. Другите се характеризират с типичната за всички масови убийства цел да извършат безразборно възможно най-голямо количество насилие и смърт. Било то самоубийствените атентати, врязването с превозни средства в тълпи или масовите разстрели като тези в Париж – целта е не по-различна от тази на неполитическите масови убийства, извършвани от умствено увредени индивиди. Именно това и се използва често като отклоняване на темата от религиозната и културна мотивация на извършителите – „това просто бе човек с психически проблеми“, който е искал да избие максимално много хора без значение на вяра и култура.

В този случай, обаче, действието е коренно различно. Нападателите специално избират църква – място, на което в модерна Европа почти никога няма тълпи от хора. Те не започват безразборна стрелба или клане, не избиват всички – дори влизат в религиозен разговор с някои от тях. Преди самото убийство те казват молитва на арабски, а жертвата – точно християнския свещеник, завличат на олтар на църквата като форма на религиозно жертвоприношение.

Всичко това е толкова символично, че не може да става и дума за традиционното отместване на причината към обяснения, несвързани с религията и културата. Обяснения, които целят да ни накарат да си затворим очите за случващото се в Европа, за масовата миграция на милиони от ислямския свят към страни и общества, които много от тях намират за „нечисти“, недостойни и отркито – вражески. Достатъчно много, за да се създават цели затворени анклави, в които тези настроения виреят и се предават от поколение на поколение, докато не кулминират в едно толкова символично убийство в християнски храм, че и последните заблудени на континента да се събудят и осъзнаят какво се случва с цивилизацията ни.

Previous

Next